Основната идея в разказите от четирилогията, вкл. голяма част от изразните средства, са взаимствани от “Initiation” by Elisabeth Haich.
В СЛУЖБА
Започвам службата си от най-ниското стъпало в йерархията. Всезнаещите имат различни задачи, съответстващи на индивидуалните им способности. Някои обучават селяните да се грижат за земята, други се занимават с танцьорите и танцьорките и им показват как да си служат с енергиите, които човешките движения създават, трети се посвещават на лечителството. Има и такива, които ръководят групи от духовни ученици и приемат хора, които имат нужда от съвет. Аз съм причислена към тях.
Много обичам своята задача! Прекрасно е да съпреживявам миговете, когато душите на моите ученици и ученички постепенно се разтварят и в тях се пробужда Знанието, което всички хора могат да имат – само да поискат и да възпитат в себе си нужните качества. Обичам да се занимавам и с тези, които търсят школата, за да получат помощ за своите физически или душевни проблеми. Приемам ги в малката си килия и там те ми показват другото си лице – което никой не вижда, а често и те самите. О, ако хората можеха да се видят отвътре – никога не биха се карали, никога ме биха се бояли един от друг! Няма лоши хора! Те често са зли и жестоки, защото мислят, че другите искат да им причинят зло, и се бранят предварително, единствено от страх. Повечето са слепи, при все, че могат да виждат и няма нищо по-хубаво от това да отварям слепите им очи и да виждам как в техния поглед заиграва сиянието на разбирането и добронамереността.
Освен работата в школата, продължавам да изпълнявам и светските си задължения – присъствам на тържествени приеми и официални тържества и участвам във всички, така скучни за мен разговори и протоколни церемонии.
Идва поредният прием – в страната ни е пристигнала военна делегация, която носи скъпи дарове на двора ни и ще остане при нас за обмяна на военен и държавнически опит. Церемонията започва и чуждестранните бойци преминават пред трибуната ни в пълно бойно снаряжение. Разглеждам ги с интерес и забелязвам колко са различни от нас – и телата им, и чертите на лицата им, но най-вече изразът на очите им. Излъчват ум и огромна сила, но не духовна. Не! Те не ми харесват!
Виждам, че чужденците намират нас също за толкова странни, колкото и ние – тях. Ние също не им харесваме – дори не е необходимо да чета мислите им, за да го забележа. Виждам, че очите им още са съвсем затворени за духовното. Изобщо не забелязват хармонията на чертите ни, а обръщат внимание единствено на външната форма на тялото и на дрехите, с които е облечено. Свикнала съм, когато един мъж ме гледа, да виждам в очите му как просветва пламъчето на възхищението! А тези чужденци се възхищават на дрехата ми, на бижутата ми, но изобщо не забелязват, че съм красива! Наблюдавам се, както винаги: може би отново се е пробудила суетността ми? Долу, сред тълпата има един чужденец, който стои точно под моето място на трибуната. Трябва да е някой висш офицер, защото е от обкръжението на техния командващ? Не откъсва очи от мен, но в ъгъла на устните му се таи пренебрежение! Поведението му наистина не е благородническо – как може един мъж да се позволи да гледа жена тъй дръзко и нахално!
Извръщам се! С най-жив интерес започвам да наблюдавам различните борби, които демонстрират чуждите воини. Но, малко по-късно, установявам, че без да ща, постоянно поглеждам към този нахален чужденец. Той непрекъсната гледа нагоре. Помислям си, че би било чудесна задача за мен, да открехна пред един такъв некултурен чужденец тайните на Висшето знание, и да го запаля по изучаването им. Сигурна съм, че после ще спре да ме гледа с пренебрежение и ще признае превъзходството ми.
След няколко дни, по време на един банкет, решавам да обясня на група от гостите ни, какви са причините за пораждането на светкавиците – споменавам за енергиите с противоположен заряд и техния сблъсък, но те само ми се смеят и твърдят, че много добре знаят защо възникват светкавиците – защото те са стрелите на Върховния Бог! Как да противостоиш на подобно невежество! Сред тях е и онзи, нахален чужденец, който,обаче, се заинтересова от думите ми и иска по-нататъчни пояснения. Отговарям му, че ще се наложи да го обучавам известно време и той приема с охота – казва, че ще му бъде приятно!
На следващия ден, след залеза на слънцето, обличам обикновената дреха, която нося в школата и се запътвам натам. В килията ми, вече ме очаква чужденецът – облегнал се е в единия ъгъл и ме гледа с надменната си усмивка. Това винаги ме ядосва! Как си позволява да ме гледа така? Той не ме превъзхожда в нито едно отношение, само неговото невежество го кара да си въобразява, че ме превъзхожда във всичко, защото физически е много по-голям и по-силен от мен. Разбира се, той не знае, че силата на Духа стои над всичко, но аз ще му покажа това! Ще победя този нахален великан, чрез знанията, които имам, така че той ще ми се покори с цялата си физическа сила!
Чужденецът ми се покланя дълбоко, но аз виждам, че го прави, без да е убеден. Започвам да говоря:
– Ако искаш да придобиеш истинско знание, най-напред трябва да опознаеш себе си! Трябва да знаеш какво си ти самият! Защото, със себепознанието опознаваш и всички тайни на света! Затова, първо трябва да решиш най-голямата загадка – трябва да узнаеш какво си ти!
Отначало чужденецът ме гледа внимателно, после започва да се усмихва:
– Аз трябва да узная какво съм? Но аз зная това отдавна! Какво тайно има тука? Но ми се струва, о, царице, че ти не знаеш какво съм аз и затова ще ти кажа: аз съм мъж! – и той се смее с цяло гърло, откривайки всичките си зъби.
Ах! Той е като едно голямо дете! Но се смее толкова заразително, че и аз се разсмивам.
– Знам много добре, че си мъж… – казвам, но не мога да довърша мисълта си, защото той ме прекъсва, съвсем неучтиво:
– О, ти дори не знаеш какво е мъж! Аз не съм като теб и не мога да чета мисли, но познавам жените и виждам, че ти изобщо не знаеш едно нещо: какво си ти! Ти си жена! Как искаш да ме научиш на съкровените тайни на вселената, като не знаеш тази проста истина, която е видна за всеки!
– Знам много добре, че съм жена – казвам с достойнство – но външната форма е само обвивка. Ако човек познава вътрешната същност, той си служи с обвивката като с инструмент, но не се идентифицира с нея. Тялото е само дрехата на Висшия Аз, който не познава половото разделение. Но законите на материята задължават телата на хората да бъдат разделени по пол, защото всичко материално се състои от две половини.
– Царице, – отговаря чужденецът – от тези красиви думи разбирам съвсем ясно само едно, и в това съм напълно съгласен с вашите „тайни“ – че моето физическо проявление, както ти тъй хубаво го каза, е само едната половина. Доста често съм търсил другата, и съм я намирал, но само за кратко. Аз съм мъж и другата ми половина може да бъде само жена, която да ми даде пълното щастие. За такава жена, с радост бих дал живота си!
Усещам горещ поток в кръвта си, който стига до главата ми. Срещу такъв начин на мислене се чувствам безсилна. Как да му обясня, че щастието, което той търси при земна жена, е съвсем нетрайно и никога не може да задоволи истинските копнежи на душата му? За днес приключваме. Той трябва да има време да асимилира новите истини!
А после се зареждат много вечери, през които се боря с невежеството му. Искам той да напредва и влагам цялото си старание, за да му кажа точните думи, за да предам най-разбираемо знанията. Когато се събуждам рано сутрин, вече мисля за него. Припомням си пак всичко, което сме говорили миналата вечер, и през целия ден се концентрирам върху новите обяснения, които искам да му дам.
Една вечер, чужденецът ми казва:
– Царице, чувам, че имаш свръхчовешки способности! С който и да говоря, всички са убедени, че си извънземно същество! Но аз те познавам и не мисля така!
– Какво мислиш за мене? – питам аз и забелязвам, че очаквам отговоря му с разтуптяно сърце.
– Какво мисля за тебе ли? – отвръща чужденецът – защо искаш да чуеш това от мене? Та ти стоиш толкова високо над всичко земно, какво те засягат мислите в една бедна глава като моята? А и, нали ти и бездруго четеш мисли. Или се лъжа?
– Да, виждам мислите ти, но трябва да проверя дали си искрен с мен – отвръщам му, но усещам обезпокояващо чувство в мен, което нараства. Обаче нямам време да го изследвам, защото чужденецът пак ме пита:
– Искаш да знаеш дали съм искрен? Защо не попиташ първо себе си, дали ти си искрена с мене, но и с тебе самата?
Онемявам! Не знам какво да отговоря, никога не ми се е случвало подобно нещо. От дълги години съм се научила да се контролирам и постоянно и да търся движещите причини за всички мои мисли и дела. Убедена съм, че съм искрена спрямо себе си, следователно съм искрена и с него! Защо ме пита нещо толкова очевидно? И, въпреки това, след думите му, усещам смут и изненада. Да не би, наистина да се заблуждавам за нещо? Решавам, после да се подложа на щателен самоанализ, но сега трябва да се концентрирам и на всяка цена да изляза победител от битката с него! Аз трябва да го победя, не мога да допусна един такъв недодялан другоземец да си мисли, че съм по-слаба от него и, че ме превъзхожда!
Това продължава ден след ден. Бързо приближава времето, когато чужденецът трябва да се върне в родината си. В много отношения бих могла да бъда доволна, дори бих могла да триумфирам като жена, защото виждам колко се е променило отношението му. Той загуби надменността си и по цял ден очаква вечерта, за да бъде с мене. Моята суетност, която първоначално непреодолимо ме беше подтиквала да се занимавам с него, сега можеше да бъде напълно задоволена. Въпреки това, не съм доволна и ме измъчва постоянно безпокойство. Предполагам, че то произлиза от колебанието ми дали интересът ми към него не произтича от женския инстинкт на моята низша природа, но бързам сама да се успокоя, че не е така. Няколко пъти вече проверявам сама – себе си и понеже общуването между мъжа и жената служи главно, за да се създават деца, съм се питала дали искам дете от него? Опазил ме Бог! Едно дете с такива уши, с такива груби форми и кокалесто тяло? Не! В никакъв случай не искам да имам дете от него! Следователно не съм влюбена! Аз искам само той да отвори взора си към Висшите истини и да се развие! Но това още не се е случило и сигурно затова съм тъй неспокойна!
…
Последната вечер пак отивам в школата, за да си вземем сбогом. Както обикновено, той се е облегнал на стената. Изобщо не ме поглежда, а е вперил поглед в пустотата.
– Какво ти е? – питам го.
– Мисля за това, какъв смисъл имаше да идвам тук и да те слушам, красива царице, без сърце! Как ще ми послужи това, което ми разказваше, като от него станах само по-нещастен? Постоянно ми говореше, че трябва да намеря себе си, а с всяка твоя дума, единствено губех себе си! Бях храбър, смел боец, който не трепваше пред никого и пред нищо, а сега станах роб! Роб на една дребна женичка, която не стига и до рамото ми! И ме е страх от бъдещето – как ще живея без тебе?
Гореща вълна от радост ме облива. Иска ми се да е от суетността ми. Но аз също изпитвам ужас! Защото, в началото действително желаех той да признае моята женска красота и власт, но след като постигнах това, исках да употребя властта си над него, за да му помогна да прозре Висшите истини. Но, вместо това, той се влюби в мен! Дотам не исках да се стига! Не исках и не искам земна любов, исках да създам с него много по-висше единство – на духовно ниво. Но, напразно е било да вадя от себе си интимни истини за своята същност, той продължава да вижда в мен единствено жената и не може и не иска да се издигне над плътското! Той изобщо не вижда, изобщо не забелязва Мен, а обича тялото ми на жена, обвивката, която нищо не може да даде, защото е само средство, а не самата ми същност. Колко унизително!
– Виж какво – казвам аз, трепереща – наистина не е имало смисъл да идваш тук, защото ние изобщо нямаме допирни точки! Аз искам да те издигна до духовното ниво, а ти искаш да ме смъкнеш долу – на нивото на тялото! Нямаше никакъв смисъл да водим тая борба. Върни се с мир в родината си! Ние никога повече няма да се видим!
При тези мои думи кръвта се качва в главата му и лицето му става тъмночервено. Очите му блестят като жарава. Той рязко се втурва към мен и хваща страстно ръката ми, като с железни клещи, после ме притиска към мощните си гърди, прегръща ме, натиска главата ми назад и притиска устата си към моите устни с такава сила, че изгубвам дъха си. После охлабва хватката си и целува лицето ми, шията ми и пак устните ми. Без дори да разбера, първоначалният ми ужас изчезва безследно и мъжкият огън се прехвърля и върху мен. Загубвам властта над себе си и, без да се съпротивлявам, се оставям напълно на една покоряваща ме, върховна наслада. Осъзнавам, че го обичам с цялото си сърце! Безкрайно и страстно го обичам! Огънят ме залива неудържимо – като гигантски вулкан, усещам как гръбначният ми стълб се превръща в мост от пламтяща жарава, образувана от седем искрящи факли, но не мога нищо да контролирам! Висшата енергия на съзнанието ми е слязла обратно в тялото и го изгаря! Шибащи светкавици преминават през вените ми, през органите и през сърцето ми. Всичките ми нерви горят, всичките ми мисли се изтриват, концентрацията ми изчезва… после губя съзнание!
Постепенно идвам на себе си… бавно отварям очи. Разбирам, че лежа на пода в килията си. Сама съм… мъртвешки тихо е! Нямам мисли! Вече изобщо нямам над какво да разсъждавам! Нямам и с какво! Ставам съсипана, увивам тежката си глава с воала и напускам килията.
…
Лежа на колене пред Него. Не говоря – Той разбира всичко:
„Татко на душата ми, спаси ме! Отнеми този огън от тялото ми, върни ми свободата! Вече не мога да мисля, не мога да се концентрирам върху делата си, а други мисли ме разкъсват! Помогни ми, татко, помогни ми да се върна на висотата на духа, където бях! Отвори отново вътрешните ми очи, защото сега в мене е мрак, и те са ослепели. Искам да виждам, както преди, духовното единство, да се занимавам с разпространението на Висшите истини! Положи благословената си ръка на главата ми и ми разреши отново да се издигна над веригите на времето и на пространството, да отида пак във вечното настояще където мислите ми създават всичко. Избави ме от страданието, татко на душата ми, не ме изоставяй… не ме изоставяй!“
Но, не чувам никакъв отговор. Загубих всичко! И дори не разбрах как се случи! Разумът, който винаги ми е помагал да вървя напред, сега е мътен, само отделни и разпокъсани мисли се влачат като морни странници из главата ми. Не съм в състояние да си спомня нищо от науките, в които бях обучена, дори ми е трудно да разсъждавам смислено! Тялото постоянно ме боли, особено главата и не усещам нищо друго, освен замаяност, объркване и празнота.
…
Събуждам се трескаво в леглото си. Отново съм сама, после влизат различни хора. Смътно различавам лицата им – това са близките ми, които ме гледат обезпокоено и безпомощно. Смътно усещам, че съм извършила нещо много лошо, но не мога да разбера какво. Не мога и да събера никакви мисли в главата си, не знам какво да правя. Решавам да изляза на разходка в градината.
Вървя като сянка. Не забелязвам накъде ме носят треперещите ми крака. Изведнъж, сякаш отдалеч, чувам предупредителен вик. Обръщам се и виждам, че съм се озовала в помещенията за животните. Един тигър ме гледа с хищни очи и се приготвя за скок. Побягвам вяло, но след миг, сякаш насън, усещам удара на лапата му. Умирам почти веднага!
След няколко дни погребват тленното ми тяло. Ще трябва да започна всичко отначало, от най-ниското стъпало на човешката еволюция. Но, първо ще трябва да чакам… да чакам дълго, звездите да се подредят така, че да стане възможно да се родя отново като човек!
ЗАКЛЮЧЕНИЕ:
Какво си ти, о, време! Една илюзия на сетивата? Мерило за човешкото съществуване – така се проточваш, когато човек е нещастен и летиш тъй бързо – сякаш си спряло, когато настъпят моментите на щастието! Какво е минута и какво е столетие? Защо понякога, дори тъй често, е невъзможно думите на мъдрите да достигнат до нас? Защо, о, време, ти никога не забравяш нито един от нас и винаги ни поднасяш порцията опит, твърде горчив, когато се досетим, че сме могли да го избегнем? Но аз знам… вече знам – всичко, което ни се случва, не е нищо друго, освен възможност да издържим изпитите на Живота! Да се освободим от вътрешните напрежения, които сме трупали с мислите, думите и делата си и които са причините за нашата съдба. Когато е неизбежно, лично да преживеем последиците от тях и така, макар и по трудния начин, да продължим напред и нагоре по пътя към… единствената действителност – Вечно живият ЖИВОТ!