СТРУКТУРА И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ НА САЛСА-МУЗИКАТА
ЧАСТ ВТОРА:
Интерпретация на музиката:
“Интерпретация” като термин, носи смисъла на индивидуалния прочит. Т.е. – за нея не може да се предоставят “правилни” и “погрешни” предписания, а е възможно да бъдат споделени единствено общовалидни принципи. В този смисъл, долунаписаното следва да се пречупи през призмата на личните възприятия, с презумпцията, че подлежи на допълване със собствени концепции.
Стилистичното многообразие на салса-музиката предлага много варианти за пресъздаването си чрез движенията на танца. В допълнение, неговият социален характер отменя необходимостта от хореография и постоянен партньор. Това разгръща пред танцьорите широко поле от възможности, от които да се възползват съгласно предпочитанията и уменията си. Въпреки това, свободата на себеизраза е постижима само при спазването на определени закономерности, както в комуникацията между партньорите и техните способности, така и по отношение на “разчитането” на музиката.
Съгласно написаното в Част I, желанието на танцьорите за пълноценност, изисква определено ниво на музикална култура. Освен вече споделеното, то включва и познаването на структурата на салса-музиката, която дава важна информация за подходящото си интерпретиране.
В синтезиран вид, основните музикални фрагменти на всяка салса-композиция, са следните:
1. Въведение (Introduccion) – ритъмът и мелодията се презентират, инструментите постепенно започват да “влизат”.
2. Основна част (Cuerpo) – мелодията се разгръща, историята на текста се разказва чрез куплети и рефрени (припеви). Инструментите обикновено свирят базовите си партии.
3. Преход (Puente) – свързва отделните части на песента, както и отделните теми в рамките на една нейна част. Характеризира се със смяна на ритъма.
4. Инструментална част (Montuno) – съдържа максималните звукови и полифонични стойности на композицията. Участват всички инструменти. Главните ритмични (обикновено Конгата и Баса) отстъпват на Кампаната и Клавето и предприемат усложнени партии. Основните и поддържащите вокали, често – съвместно с останалите перкусии, оформят (чрез тон и/или вокал) музикални фрази тип “въпрос-отговор” (Coro-pregon) – например основният вокалист задава “въпрос”, а бек-вокалите дават отговора.
“Montuno”-частта, често включва и т.нар. Мамбо-секция (Moña/Mambo section), в която отделните инструменталисти, вкл. духовите, се изявяват солово (Shine). Може да се разпознае по възгласа “Dame/mambo!”.
5. Финал (Final) – инструментите се връщат към базовите си партии, някои “излизат”, отново се преминава към основната мелодия, която приключва със затихващ тон или рязък край.
Представените елементи се композират в няколко стандартизирани варианта с ритмична и музикална градация. Всеки от тях има установена продължителност (от тактове), както и собствена структура – тактовете образуват фрази, фразите – теми, темите сформират представените блокове или елементи на структурата.
Когато са наясно с това, танцьорите и в частност – кавалерите (Leaders) са в състояние да адаптират танца съгласно музикалната динамика – тя подсказва какви да бъдат движенията. Техните вид и съдържание най-лесно може да се илюстрират чрез посочване на общоизвестни примери, но вместо вместо това, тук ще кажем няколко думи за вибрацията, хармонията и естетиката, по принцип:
Преди всичко – това са явления или категории, които са налични в Природата и не зависят от желанията или вкуса на отделния човек. Хората са в състояние единствено да се научат да ги разпознават и да ги предизвикват, но не и да ги създават – потенциално, те вече съществуват и, за да бъдат проявени, трябва да се изпълнят определени условия. В посочения контекст, колкото и естетично да изглежда на някого собственото му танцово изкуство, в случай че то не е съобразено и изградено в съответствие със съответните Природни (или физични) закономерности, естетиката присъства единствено в представата на своя “автор”.
По тази причина е важно да се познава структурата на музиката – тя предлага звукови вибрации, подредени в определени конфигурации. За да се предизвика хармония и естетика, танцьорът трябва да създаде чрез движенията си, еквивалентни вибрации (за да се получи резонанс между звук и движение). А това е възможно единствено при следването на структурните елементи и овладяването на достатъчен арсенал от движения, които да покриват възможно най-широка вибрационна гама.
В този смисъл, създаването и запаметяването на танцувални фигури с продължителност повече от 4-6 такта (две-три “Осмици”) е в противоречие с пълноценната интерпретация на музиката – в салсата, нейната “тематика” се променя през приблизително същите интервали и стремежът да се “изпълни” по-дълга фигура, неминуемо води до отклонение на танца от музиката. Също така, илюзия остава тезата, че целта на танцовата интерпретация е да се възпроизведат единствено движения в двойка – но това е концепция, която не може да бъде обяснена, защото до нея се достига лично.
На този етап остава единствено да споделим накратко за поведението и отношенията между дамата и кавалера в танцуването на салса. “Водене” и “Следване” не следва да се възприемат буквално, в смисъла на: “Аз-силният пол, определям правилата, ти-слабият, си длъжна да ми се подчиниш!”, а единствено като термини, описващи съответните роли на мъжа и жената в танца. По аналогия с Живота, при танца в двойка, всяка противоположна част има своите предназначение и функции. Те може да й харесват или не, но отново не зависят от собствените й желания. Изборът се заключава в това дали искаш да ги изпълняваш или не искаш! Ако предпочетеш първото, ще участваш в създаването на хармония, която ще усетиш под формата на положителна емоция, ако изборът ти включва несъгласие – ще понесеш последствията от упражняването му – танцът ще ти донесе негативизъм в различните му форми. Всеки решава за себе си! :)
Понастоящем, “Водене” и “Следване” в салсата, следва да се възприемат единствено като желание за отстъп от личното Его, благодарение на който да се получи споделяне. Споделено общуване чрез изразните средства на танца, което да бъде синхронизирано с музиката, за да осигури търсени емоции. Истината, макар и най-често -неизвестна, е, че никой не танцува, нито за себе си, нито за партньора си, а танцува в името на общия баланс, който е невъзможен без наличието на отделни компоненти – всеки, от които – различен.
Всички останали детайли по отношение на интерпретирането на салса-музиката са предмет на самостоятелни занимания от страна на танцуващите. Безпредметно е да се дават предписания за съответствието между музикални и танцувални стилове, за подходящи начини на стъпване, за адекватността на изпълняваните движения или фигури и прочее – закономерностите са ясни – който ги изучи и съблюдава – ще изпита удоволствие и удовлетворение, който не пожелае – ще изпита нещо друго. ;) “Добрите” танцьори не са просто технически подготвени – те изучават музиката и спецификата на нейните композиции, синхронизират движенията си с тях – очакват и предвиждат паузите и акцентите, следят за промените в ритъма, съобразяват се с наличното пространство, доверяват се на партньорите си и споделят с тях, “подправят” танците си с емоция и… се забавляват! :) Винаги помнят, че тези танци за създадени именно за това! Състезанието и доказването са сред елементите на други жанрове. ;)
Темата за забавлението е добър повод, вместо заключение, да споменем т.нар. танцова етика – главно по време на социалното танцуване на салса. Защото, както е известно, в България, тя е на ниско ниво и често танците в клуб, вместо забавление, носят негативизъм и физическа болка. И единственият вариант това да бъде променено е, всеки от нас да си припомни или да разбере, че танцуваме, за да споделяме, а не, за да делим – умения, територия и др. Не е необходимо да се конфронтираме помежду си, достатъчно е да помислим, че на дансинга има и други хора, които също искат да танцуват, и ако искаме да се съобразяват с нас, е необходимо да направим същото. А да се извиниш, когато си допуснал грешка или да си извадиш поука от нея, не са признаци на слабост, а на нещо друго!
Да бъдеш толерантен винаги ще бъде актуално! :)